Идеята за работа по проект възникна у мен след като
учениците проявиха силен интерес към личността на Яворов след предадения
биографичен урок. Учениците зададоха многобройни въпроси, свързани с неговия интимен свят, с отношението на
поета към любовта и любимите жени. Интересът на учениците бе провокиран и от
двата опита за самоубийство, след смъртта на Лора. Те бяха заинтригувани и от
скандалното отношение на българското общество към Яворов и обвиненията насочени
към него за смъртта на Лора Каравелова. Смятам, че включването на писмата като
епистоларна форма на изразяване при преподаването на любовната лирика на
Яворов, дава по – широк поглед върху мотивите на поета при написването на
конкретните лирически творби.
За да се реализира идеята на проекта се наложи да
информирам учениците по- подробно за епистоларната литература, защото тя не е
част от учебната програма. Частната кореспонденция на видните личности по
неписано правило е лишена от принципа на недосегаемост. Напротив, тя се
превръща в обект на обществен и изследователски интерес. Приживе изявените
творци, мислители и учени упражняват силно влияние върху съвременниците си. Със
своята уникалност, авторитет и творчество, те оставят дълбок отпечатък върху културата и историята на своята страна. Освен делата
и идеите, и интимният им живот се вписва в културноисторическите хроники.
Личната кореспонденция, приживе неприкосновена, се оказва последната територия,
която елитът дължи на обществото, за да заслужи докрай привилегията си да го
направлява.
В световната литература нищо не може да засенчи
епистоларното наследство на
Фредерик Шопен и Жорж Санд, на Александър Блок до Любов Менделеева и на
Тургенев до Полин Виярдо, а още по – силно това се отнася до великолепните
писма на Густав Флобер до Луиз Колет.
В епистоларните
структури, максимално освободено и артистично, се вплитат емоционално –
психически, културологически, исторически, социално – битови и
творчески пластове. Със съдържателните
си обеми писмата на видните личности като обект на изследване се превръщат в
източник на национално себепознание, стават основа на творчески и художествени
открития. В писмовните текстове са заложени характеристики като съкровеност,
изповедност, скритост от външния свят.
Главните персонажи на епистоларната ситуация са
адресант и адресат, макар да се включват и второстепенни лица. Смислообразуващ
принцип на жанра е диалогът на
адресанта със самия себе си и с иманентния събеседник. В епистоларното поле се
разгръщат душевни изживявания, страсти и темпераменти, стремящи се да се слеят
в хармонично единство, да се отграничат от заобикалящата ги среда, за да
осъществят в тайнство най – чистите или чувствени стремежи на своята природа.
Писмото е оголеният нерв на човешката личност, трептяща от болка и напрежение
психическа същина. Интимитетът на чувствата и съкровеният личен свят се опитват
да превърнат кореспонденцията в затворена система. Едновременно с това в нея е
вграден образът на социалния човек, носител на морално – етични представи.
Личните послания имплицитно отразяват политическите и философски възгледи на
епохата.
Епистоларното слово в най – широката си
функционалност е отражение на народопсихологията и светогледа, на езиковата
норма на общността, към която
принадлежат адресатите. Кореспондентите се съпротивляват на конюктурата,
оспорват моралните или политическите възгледи на своето време, дискутират нечие
поведение или модел. Епистоларната структура се оказва най – свободното и
динамично лично пространство. Интересът към кореспонденцията на обществения
човек се обуславя не толкова от личната интрига, колкото от наличието на богата
информация за епохата.
Естетиката на писмото е изменчива величина, тясно
свързана с културния статус на обществото. Стилът на епохата се разгръща в своя
блясък или нищета чрез епистоларните търсения. В периоди на културно
строителство и духовен подем, писането на писма приема формата на ритуал, а
епистоларните текстове се доближават до образците на изящната барокова проза. В
периодите на мъчителни лутания и драматични перипетии, писмото навлиза в
жанровите територии на философското есе, търсейки решения на тревожни проблеми.
Модерните времена с електронните си изобретения и с култа към бързината измества писмото като средство
за комуникация и интимно общуване между хората. Доколкото все още съществува,
то отразява прагматизма на съвремения човек, неговата рационалност и динамика.
Мигновените връзки чрез виртуалните писма днес залагат на информацията и
съобщението, но в тях трудно се разчитат данни за чувствения и духовен
капацитет на човека. Затова оцелелите в архив писма имат и паметна и музейна
функция. Те са феномен на словото, предназначен да преодолява пространството и
времето. Съхранените архивни документи възстановяват автентичния облик на
миналото и са скъпоценен документ за духовния живот на предците ни. Личните
послания на видни творци и и нтелектуалци почти винаги са развнозначни на
високо словесно изкуство, което може да съперничи на прочутите литературни
образци.
Описание на етапите, които
извършват учениците в обучителния проект „Любовта на поета в стихове
и писма“.
Учениците гледат филма „Дело 205/1913 П.К. Яворов“, режисьор
Киран Коларов, 1984
г. защото филмовите адаптации могат да бъдат безценни при
изучаването на литературните творби, тогава когато гледането им е свързано с комплекс от конкретни учебни цели и
задачи. Екранизациите са в услуга за постигането на практични образователни
цели по литература. Прожектирането на цели филми или фрагменти от тях се очаква
да повиши мотивацията, да предложи разнообразяване на подстъпите към изкуството
и да се представят различни начини за въвеждането в проблематиката. Учебните
материали с визуален ефект са изразителни, смислотворящи, живи и могат да
пренесат една нова художествена реалност в класната стая. Откакто проекторите,
екраните, плазмените телевизори и
интерактивните дъски са част от интериора на кабинетите в българските училища, използването на филма вече не е нещо
невъзможно. Филмът намира своето приложение в часовете по литература.
Визуализиращите фактори задействат нови читателски „рецептори“, показват и
привличат фонова информация, което по условие разширява възможностите за
активно участие в образователната процедура. Посредством екранизацията,
учителят демонстрира на своите ученици как страниците на литературните творби
са пренесени и адаптирани на екрана. За учителите привличането на
вниманието и интереса на учениците към класическите произведения на
литературата често пъти е трудно и разочароващо начинание, макар много често самите ученици да откриват връзки
между сюжети на книги, персонажи, проблематика и своя начин на живот. Използването на филма осъществява диалог с художествения
текст, това е ефективен начин да се помогне на учениците да
направят връзки между книги, чиито теми и концепции може да изглеждат чужди за
тях и филми, които да отключат различни
възприятия. След като „видят“ филма, учениците могат по- лесно да открият теми
и мотиви в литературните произведения на конкретния автор.
Учениците посещават постановката „Яворов, Лора и
Мина в часа на синята мъгла“,
като опит да се запознаят с различна гледна точка върху отношенията на Яворов с
Мина Тодорова и Лора Каравелова.
3.2
Дейности на учениците.
Първата
група ученици има поставена задача да работи върху спомените на съвременниците
на Яворов, които дават информация за отношенията на поета с Мина Тодорова и
Лора Каравелова. Учениците откриват, анализират и коментират най – съществените
според тях моменти от тези спомени. Така се осъществява и работа върху
мемоарната литература, която не е приоритетна част от учебната програма по БЕЛ
за 11 клас. Разглеждат се следните спомени:
- Христо Върбанов – „В Женева с Яворов“
- Констатин Михалаки Георгиев – „Пейо Яворов за любовта“
- А.Ю. Бакалова – „Моето приятелство с Минка Ю. Тодорова, най – голямата
любов на
Яворов“
- Данаил Кранчев – „Първите дни от любовта на Яворов и Лора.“
- Мила Бъчварова – „Спомени за Лора и Яворов.“
- Дора Габе – „Моят спомен за Яворов.“
След като групата разгледа предоставените мемоари,
учениците подбират моменти от тях, които представят пред класа.
Дара Габе – „Спомени за Яворов“
„Не ми хареса от
пръв поглед: сух, чер, с коса над веждите (тогава си представяхме големите
поети с високо чело), очите му нямаха израз, защото го боляха. Само гласът му
беше хубав. Не само хубав – топъл, мек глас, който издава вътрешния чар на
поета. Помня тогавашния Яворов чрез гласа му.
„Веднъж Яворов се оплака,
че не може да работи, че никога не е сам, че му трябва самота, че загива. Пръв
път го чух да се оплаче. Влезе Лора и той добави раздразнено:
- Защо не иска да разбере, че без работата си не мога.
Тя му отвърна, че не обича
стиховете му и името му, а само него. Нека той не обича работата си повече от
нея.“
Константин Михалаки Георгиев – „Пейо Яворов за
любовта“
„- Силната ревност – забелязва Яворов – може
да избухне толкоз бързо, че да умопомрачи напълно човека, да му отнеме всяка
възможност да мисли за развод. Ревнивите не биха желали любеното от тях
същество да мине в други прегръдки; предпочитат да го загубят завинаги,
отколото да го видят или знаят в чужди прегръдки.“
„- Онзи, който се разпалва,
който гори от ревност, обича сигурно повече, отколкото онзи, у когото ревността
е слаба.“
А.Ю.Бакалова – „Моето приятелство с Минка Ю.
Тодорова, най – голямата любов на Яворов“
„Анче, мога ли да дам дъщеря си на тоя черен
циганин Яворов. Ами че кой го знае какъв му е родът, пък какъв е и той… един
голтак, който няма за себе си, а не и за моята дъщеря. Как ще я гледа той, как
ще я облече, с какво ще и гарантира живота? Тя е научена у нас всичко да има,
от нищо да не се лиши, а у него какво ще получи? Не си давам аз дъщерята на тоя
гол, черен циганин.“
„Аз си обичам Яворов и само
за него мога да се оженя.“
„Това си е моя работа,
Яворов ще бъде и никой друг! Аз съм, която ще реша въпроса за своята женитба, а
не нашите. Аз ще живея с него – щастието не се състои в богатството, а в
човека. Обичам Яворов и нашите да си не правят илюзии, че ще се откажа от него
и ще се оженя за тоя, за когото ме те гласят, за доктора.“
Мила Бъчварова – „Спомен за Лора и Яворов“
„От театъра излезе Яворов. Ръкувахме се и след
размяна на няколко обикновени въпроси, Лора го хвана за ръка и тръгнаха към
Градското казино. Гледах ги и им се любувах, докато се изгубиха от погледа ми.
Те бяха наистина хубава и интересна двойка.“
Радка Бонева – „Те изгоряха буйно в своята обич,
преди да се опознаят“
„Жадна
и гладна за чувства, за топлота, за обич, за любов, Лора беше отдала на Яворов
цялото си същество. Нейната любов към поета беше нещо велико, нещо неземно да
го нарека. Тя му беше дала любов, която можеше да бъде наречена само с една
дума: мечта!“
„Лора беше едновременно и
много щастлива, и много нещастна – тя вече имаше за съпруг своя любим Пейо, но
той отиваше на голям риск и ужас я обхващаше при мисълта, че може да го
загуби.“
„Особено зле се прояви и
лоша роля игра Каравелова в отношенията между Лора и Яворов. Тя е един от най –
големите виновници за настъпилата трагедия.“
„И Дора Конова игра много
долна роля спрямо Лора и Яворов. Лора ненавиждаше Конова. Тя просто не можеше
да я понася и ако не я изпъди от дома си, причината е там, че Лора беше горда и
не искаше да ù даде повод да мисли, че се страхува от нея.“
„Лора и Яворов се обичаха
всеотдайно. Но те живяха много малко заедно. Те не се видяха!... Те изгоряха
буйно в своята обич преди да се опознаят…
Аз зная добре как безумно
Лора обичаше Яворов. Нейната любов беше изгаряща.“
„Лора винаги страдаше,
мислейки, че Яворов не я обича тъй, както тя желае. Неговата обич не ù
стигаше…“
„Из софийското общество се
заговори упорито, че Яворов е убил Лора. Тая клевета бе ревностно поддържана и
разпространявана от Екатерина Каравелова и антуража ù. аз никога не съм
допускала дори за момент мисълта, че Яворов е убиец. Лора се самоуби.“
Подбраните
цитати водят до заключението, че учениците са разбрали правилно поставената
задача. Допълнили за знанията си относно личността на поета и отношенията му с
негови съвременници. Наситени с факти и и събития, тези спомени осъществяват и
естествената приемственост между поколенията. Със своята документална същност
те представят пред поколенията Яворов такъв, какъвто са го виждали неговите
съвременници.
На учениците бе
предложено да разгледат и книгата на Асен Златаров
„Трагедията
на Яворов“, който не само отбелязва с нея десетгодишнина от смъртта на
поета, но и за пореден път привлича вниманието на цялата общественост към
трагичния му жребий с благородната цел поетът да бъде реабилитиран докрай.
Написаното от Златаров наистина предизвиква голяма част от нашата интелигенция
да се взре още по- задълбочено във фактите около Яворовата трагедия, да ги види
обективно и аргументирано в нова светлина.
Ето какво пише Златаров във връзка с това:
„Яворов бе наистина една затворена природа,
неподатлива на изповед и непосредствена откровеност. Той живееше в свой свят,
ограждаше се от любопитния поглед на тия, които искаха да надникнат в по –
интимните движения на душата му и често създаваше измислици за себе си и за
други, като сам почваше да им вярва: той имаше нужда от тая приумица, за да
прави света по – хубав.“
Още в
първата глава от книгата си професорът изрично подчертава, че причината за
гибелта на Яворов е не само подлата клевета, но и бездушието на онези, които са
могли по един или друг начин да облекчат страданията на поета, а не са го
направили.
Приятелството
между двамата се превръща и в семейна близост след брака с Лора. Всичко това
позволява на Златаров не само да следи развоя на отношенията между Яворов и
Лора, но и да се опита да ги обоснове психологически. Или поне да потърси ключа
към загадката на техните стихийни души. Той свидетелства: „… ето такава жена е влюбена в Яворов, и то до
безпаметство е влюбена.“ Но поетът е страстна натура и едва ли е
възможно да забрави останалия свят и изцяло да ù принадлежи. Именно това, Лора
като че ли не е в състояние да разбере и приеме, това тя никога не му прощава и
то предопределя по – нататъшната трагична развръзка. „За да
докажат един другиму, че се обичат – те трябваше да умрат.“, заключава
Златаров. Професорът не пропуска да предаде и разказа на поета за фаталната
нощ, в която Лора слага край на живота си. Изречени пред лицето на близкия
приятел, думите на поета сякаш добиват сакрален смисъл. „Казах ù,
че ако продължава все така, ще се махна. И за да ù докажа, че това ме засяга,
отидох в малкото салонче, съблякох се и легнах на канапето.“, припомня
си той след това. Но тя идва при него, приближава закачалката с дрехите му и
взема револвера от джоба на панталона. Разтревожен, Яворов се опитва как най –
безопасно да ù отнеме оръжието.
„а револверът тя бе опряла на гърдите си. –
изведнъж чух тъп изстрел. Скочих и я подхванах падаща… Лора, защо направи това!
Защото много те обичам, бяха думите ù.“
Книгата на
проф. Златаров е своеобразна психография на човека и на твореца Яворов. Тя ще
остане богат първоизточник на преки сведения за неговия характер, за хода на
драматичната му връзка с Лора Каравелова, за отношението му към творчеството,
за политическите му възгледи, за голяма част от мотивите, довели го до
самоубийство, за отзвука от отношението на другите към него и за неговото
отношение към съвременниците му.
Втората група ученици има за цел да
открие, проследи и анализира кореспонденцията на Яворов с Мина Тодорова.
Разгледани са двадесет и две писма, в които любовта между тях оживява. На
25.март.1906 г Яворов вижда за първи път Мина Тодорова, тогава поетът е 26 - годишен,
а Мина – едва на 16 години. „Блага вест“ я нарича в живота си Яворов, докато
Мина не го харесва, а признава, че обича неговата поезия. Родителите на Мина не
го одобряват и не мислят да я поверят на мъж като Яворов. Можехме да знаем
повече за отношенията между двамата, ако част от писмата на Мина не са били
изгубени от семейството ù, и ако след смъртта на Лора нейният бивш съпруг не
влиза в квартирата, за да отнесе цялата покъщнина.
От писмата личи
драмата от последните дни на Мина, когато Яворов безуспешно иска да я види жива
и което семейството ù категорично отказва. Яростта на близките е била породена
от чувствата между Мина и Яворов, които те се опитват да охладят и
предотвратят. Мина умира през нощта на 12 срещу 13 юли 1910 г в Берг, погребват
я в Бианкур, край Париж.
Учениците
имат задача чрез анкетно допитване да подберат онези три писма между тях, които
са ги впечатлили най – много. След обсъждане бяха избрани следните три писма:
„П.К.Яворов до Мина Тодорова“
29.ноември.1906 г
„Аз Ви обичам! Аз искам да Ви кажа още нещо,
но не мога да го сглобя.
Душата ми е наранена и аз страдам – тъй силно…аз бих желал да Ви притисна до
гърдите си, да изплача душата си и да умра…“
Яворов
„Мина Тодорова до П.К. Яворов“
5
февруари 1909, Елена
„Обичам те. Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа.
Обичам те, както никого няма да обичам. Но ти нали си мой? Мой, само мой?
Никога, за нищо на света няма да те отстъпя другимо. Защо не мога да те видя
сега, защо не можеш да ме видиш, цялата сияеща от щастие, сега и ти?
Ще се видим ли някога?
Бива ли… бива ли да докосна устните си до твоето хувабо чело?“
Мина
„П.К. Яворов до Мина Тодорова“
София,
21 октомври 1907
„Мое щастие, аз Ви имам близо до себе си, защото душата Ви е при мене. Какво
съм преживял досега, какви съмнения и падения в злобното си недоверие, Вие не
знаете и никога не трябва да узнаете. Който много люби, много страда и много
трябва да му се прощава. Какво значи това, което говоря, Вие няма да разберете,
но аз трябва да го кажа. Душата ми се изповядва сама пред себе си, за да се яви
чиста и достойна пред един ангел.
Но моята любов не би заслужавала името си, ако тя не беше една единствена
мисъл за Вашето бъдеще, ако не беше готова на крайни жертви, да се лиши даже от
Вас, за Вашето собствено добро. Моята съвест ме задължава да Ви кажа решително
това, което сериозно трябва да обмислите: При досегашния ми скитнически живот,
здравето ми, може би не е останало непоколебано. Материалното ми и и обществено
положение не е от завидните днес, не е с розови изгледи и занапред.
След онова, което стана между мен и Вашите – никакво помирение с тях, и в
даден случай аз бих поискал от Вас една смела постъпка…. Моята любов ме кара да
треперя над нежното цвете и неговото щастие. Аз избрах на й – сухите думи, за
да не повлияя на решението, което трябва да изхожда единствено от Вашите
чувства и предчувствия. Вие вече сте на 18 години, жена, която може да
разполага със себе си, и аз не искам да изтръгна сърцето Ви, защото сърце
трябва само да се получава. Думата е Ваша и аз оставам –
Любящия
Ви Яворов“
Учениците
споделят своите размисли и чувства, довели до номинирането на тези три писма.
Впечатлени са от топлите и сърдечни думи, които са си отправяли двамата
влюбени, от честността във взаимоотношенията, от силата на любовното чувство,
което изгаря душите им. Чистотата и искреността във взаимоотношенията им бяха
въздействали толкова много върху тях, че при представянето на писмата, те
коментират, че подобни отношения днес са невъзможни. Платоничната връзка между
Мина и Яворов ги накара да разсъждават за силата на любовта, за
необикновеността в човешките отношения, когато са подчинени изцяло само на
емоциите и чувствата.
Говорителят на групата направи следното
обобщение:
Любовта на поета към Мина е по – скоро
нравствен копнеж, морално пречистване, източник на душевно равновесие. Уморен
от „безсъниците“ си, Яворов търси чрез любовта нравствено прераждане,
освобождаване на душата от сгъстения интензивен драматизъм. Цикълът, посветен
на Мина, е поетическо обобщение на любимата въобще. Мина е муза, тя носи
творческото, жизнерадостно настроение, осъществява търсенията на духа, затова е
превърната в небесно същество „ангел“, „серафим“, „дете“. Плътско – чувствените
елементи са изчистени, пред нейния образ Яворов е смутен от греховете на
плътта, които могат да помрачат, дори да убият този образ. Страхува се и от
себе си, и от бъдещето, което би осигурил на Мина с незавидното си материално и
здравословно състояние. Любовта към нея е толкова силна, че поетът е готов на
най- голямата жертва, да се откаже от любимата за нейно собствено добро.
Третата група работи задълбочено,
съзнателно и отговорно върху писмата на Лора Каравелова и Пейо Яворов. Разгледани
са двадесет писма, чрез които учениците се опитват да достигнат до същината на
трагичната им любов, до разкъсващата и противоречива същност на душите им. Те
номинит три писма, които са ги впечатлили и които държат да прочетат пред
класа. От двадесетте писма само седем са на Пейо Яворов отправени към Лора
Каравелова. Останалите тринадесет писма са написани от Лора към Яворов.
„Лора Каравелова до П.К. Яворов“
17
април 1912 г, вторник 2 часът сл. об.
Мой приятелю, …
Аз не съм способна на никакви жертви, мой милий. Не помня в живота си да съм
направила най – малката жертва. Възмутително е, разбира се – но е тъй. И ако ти
смяташ, че аз някога нещо съм жертвала за тебе, аз съм длъжна да те разубедя.
Ако ти отидеш в едно село и аз дойда при тебе, голяма илюзия ще си правиш, ако
мислиш, че аз съм пожертвала известни навици и желания – или поне пожертвала
града. Нямам никаква заслуга и не правя никаква жертва. Аз изобщо не съм видяла
в целия си живот, нито в своя, нито в чуждия – нито едно искрено
жертвоприношение.
Ако аз бих искала да съм при тебе, то е само защото и ми трябваш и ми
стигаш. Ако съм готова да се откажа от целия свят, от всички погледи, то е само
защото те не ми трябват, не ме интересуват.
Моят интерес и моята радост са в тебе. Значи, като ида при тебе, (не се
страхувай, аз не тръгвам днес нито утре)
ида с увереността на едно щастие,
щастието на един задоволен егоизъм. Защото ти ще намериш егоистично
желанието ми да бъда около теб за себе
си. Ето защо, ако ти ме обичаш повече, аз бих била много щастлива. А да взема
изгледа на жертва – това съвсем не би ми приличало – и ти сам не би ме харесал.
Единствената жертва би била тази, да дойда при теб сега – знаейки колко
малко място заемам в интересите ти. Но аз ти казах, че жертви не правя тъй щото
аз няма да дойда, моето самолюбие ще е спасено от жертвата и ти от компанията
ми. Защото, съгласи се, мой мили, нищо по – отегчително от човек, когото бихме
искали да обичаме, а все пак не можем. Ще намериш, че се повтарям, но не ми
стига твоята любов такава, каквато е. По – добре е да се спрем на едно
приятелство, само на приятелство засега, а ако мислиш, че никога не ще можеш да
ме обичаш повече – кажи ми го. Не ме интересува причината, защото кой знае дали
и ти сам я знаеш. Важен ми е фактът – за да дам едно по – правилно направление
на надеждите си или по – ясно – да ги убия. Аз никога не разбрах какво мислиш,
когато ми повтаряш фразата – щастието ти било – да бъде всичко, каквото искам
аз. Но аз може да поискам ти да се ожениш за Тороманова, това според теорията
ти – би ти направило удоволствие. Или… бих те извикала телеграфически – първия
ден на ваканцията ти това би те много
ощастливило. Интересно е, че два реда по – долу – ти ми съобщаваш, че никъде –
освен при тебе – аз не мога да отида в София. Но аз се връщам и ти казвам, че
ако се върна в София, аз няма да дойда при тебе, а ще бъда отделно. Малко ме
интересува какво мисли за мен обществото – ако имах време, аз бих мислила още
по – зле за него. Важното е само едно – ще ме обичаш ли някога повече? Аз
самата не обичам компромисите и приспособленията и никога не ще се приспособя
към твоята полу – любов. Затова по – добре – отделно – за да бъдем спокойни и
двамата. Хората, пак ти повтарям, малко искам да ги зная. Съвсем не виждам
какво добро мога да очаквам от тях…
Вместо „разочарованата жена“ – аз ще бъда очарователната приятелка – защото
все пак - ти си един голям магьосник и аз те обичам повече отколкото ми трябва
и на тебе и на мене.
Лора“
„П.К. Яворов до Лора Каравелова“
M-me Laura Karaveloff (Chez M-me de Kralikovscka)
Rue d‘Аssas, 100 Paris France
София, 23 май 1912
Мила Лора,
Защо не ми пишеш? Сърдиш ли се? Прости ми, ако ти се струва, че съм виновен.
Аз не ти пиша през тия дни много, защото съм постоянно зает и улисан. Днес
очаквам една бясна атака срещу мен в „Камбана“. Снощи аз излязох с името си, за
да я предизвикам. Решил съм да отговоря на всички обвинения. Решил съм да взема
всички отговорности за Театъра върху себе си. Ще изляза да го заявя …
Пиши ми веднага как си, какво правиш и какво мислиш. Толкова дни вече не си
ми писала. Струва ми се, че съвсем съм те изгубил. Пиши ми по- скоро.
Целува те много горещо твоят Яворов.
„П.К. Яворов до Лора Яворова“
22 .IX. 1912
Посвещение
върху изданието на драмата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“
Мила Лора,
Не мога да ти оставя нищо повече от едно име. Дано винаги ти го чувстваш тъй
свое, както аз тебе.
Сбогом и довиждане.
Твоят
Пейо.
Темите на
писмата в голямата си част свидетелстват за личните и семейните им отношения,
за работата на поета, за нападките, които е получавал в пресата, относно свои
работни проекти. Част от писмата са свързани и с ежедневните им дейности на съпрузи. Учениците коментират и
обръщенията в началото на писмата, които са по – различни от тези в
кореспонденцията на Яворов с Мина, а именно „Лоричка“, „Мила Лора“, „Мой
милий“, „Мое скъпо момче“, „Моя мила, скъпа Лора“. Учениците споделят и факта,
че писмата като обем са по – големи, от тези, които поетът си е разменял с Мина
Тодорова. По редовете на писмата присъстват и имена на хора, които са били част
от обкръжението и приятелския им кръг. В писмата, разменени, когато са
разделени от войната и разстоянията, Лора и Яворов изпитват най – искрени и
безоблачни чувства един към друг, но отново заедно, те са въвлечени във вихъра на
опустошителни страсти и съмнения. Откритият флирт на поета с Дора Конова
подтиква Лора към постоянни сцени на ревност. След една такава на 29 срещу 30
ноември 1913 г Лора се застрелва в дома си. Яворов също прави опит да се
самоубие, като оставя предсмъртна бележка: „Моята мила Лора се застреля сама.
Ида и аз подир нея.“ Куршумът пронизва слепоочието му и го ослепява, но е
спасен.
След
оцеляването той посвещава посмъртното си вече класическо издание на „Подир
сенките на облаците“ на паметта на Лора: „Мила Лора! На твойта светла душа,
устремен към тебе, духът ми посвещава своите изповеди. Пейо“
Говорителят на групата прави следния
извод: при хронологичното четене на писмата ние наблюдаваме как безгранично се
разширява диалоговата отвореност към Яворов, как вселената се изчерпва с
личността му, как безмерно нараства любовното чувство, как всичко друго отпада
и става несъществено. Но и как заплашително се сплитат тук неусетно и мотивите
за смъртта, за знанието, за смъртната опасност от прекомерната любов. Забелязва
се един яростен максимализъм в любовния диалог на Лора с Яворов.
Личният
любовен и семеен живот с Лора, не се оказва спокоен пристан за Яворов, а
напрегнато публичен, сцена с размити и заличени граници между общественото и
битовото всекидневно пространство, осветено от прожекторите, изложено на показ
за любопитните и коментаторите.
Житейските
факти, паралелните текстове (писма, посвещения, спомени и интерпретации) се
превръщат в постоянен контекст на Яворовата поезия и драматургия, от който те
не могат да бъдат отделени.
След приключване и презентиране на
резултатите и изводите от груповите работи, учениците с индивидуални задачи
представят резултатите от своята дейност.
Философско –
поетически дневник:
Ето неговото начало:
“И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята за мене, аз
се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото
на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да те зная, че си, да дишам,
да живея! Тук е великата мистерия на съдбата.
Ти ме попита веднъж, защо те любя.
И аз не знаех защо.
Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.
И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеях за тебе.
Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.
Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища,
додето можеше да види окото ми.
Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм
те знаял някога.
Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото.”
И по-нататък:
“Тя беше – и вече я няма. Тя мина през живота както минава... Тя беше дошла
само за това, - тя, мина. М и н а.”
И още:
“И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. И на нейната малка ръка аз
бях турил един пръстен.
И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва.
/.../ То беше денят Благовещение.
Блага вест я нарекох аз в своя живот.”
Философско –
поетическият дневник е лирически размисъл повтарящ и анализиращ познатите от
неговия собствен иреален живот лирически сюжети за любовта и смъртта, за
страданието и желанието.
Потресен,
сломен и убит от мъка е Яворов, когато на 14 юли 1910 година присъства на
погребението на Мина. За да излезе от депресията, започва да пише философски
дневник. „Когато пишеш за болката, сякаш се освобождаваш от нея“ – споделя по –
късно с Михаил Арнаудов. Дневникът разкрива огромното умствено и психическо
напрежение, едно стресово състояние на духа, обременено с неразрешими
философски проблеми. Защо не може да надживее болката си с поетическа изповед?
Защото тя е субективна изповед, а свръхнапрежението след смъртта на Мина е
изисквало от Яворов да се откъсне от себе си, да погледна на скръбта си от
дистанция и по – обективно. Поглеждайки на себе си „отстрани“, Яворов открива и
по – широкия социален контекст на душевната си драма. Разбира, че враждебни
спрямо него са не само близките на Мина, но и самият обществен ред.
Целият
Философско-поетически дневник, писан трескаво в дните след смъртта и
погребението на Мина, между бденията на гроба й в Бианкур и беседите с брата на
Мина - Кольо, е едно обръщение към Мина, един неин синтетичен портрет, едно
изповядване в любов.
Най-красивото прощаване с любимата в
българската литература.
С
тази уникална творба Яворов излиза извън жанровата система на литературата. От
редовете разбираме, че Мина е била гледана по съвършено друг начин в сравнение
с гледането на всички останали прекрасни жени. Че е била докосвана единствено с
емоция „не те погледнах с очите на мъж“. От дневника става ясно, че след
смъртта на Мина Яворов прави наистина ритуален отказ от писане на поезия или по
– точно пише едно единствено прощално стихотворение, което някак остава извън
литературоведското внимание („Невинност свята – орхидея“). Смъртта на Мина е
трагичният предел във възможността и творческото удоволствие да се изрази в
поезия любовта.
Втората индивидуална задача, представена от ученик, е свързана с изложението на Яворов до
Апелативния съд.
Според
Яворов самоубийството на Лора се дължи на прекомерна, обсебваща и
неконтролируема ревност. Душата ù е била изпълнена непрекъснато със съмнения и
подозрения към поета. Ревнувала го е от Дора Грозева, която с поведението си
тенденциозно е целяла да дразни и провокира Лора Каравелова. Ревността е взела
връх толкова, че в едно от писмата, тя му забранява дори погледите за други
хора, освен за нея. Тя е живяла с усещането, че е пренебрегвана и нейната
женска амбиция и гордост я е накарала да извърши самоубийство, за да може по
този начин да му отмъсти. В писмата, които Яворов изтъква като основен аргумент
в своя защита, тя говори често за самоубийство и разкрива, че не се страхува от
смъртта: „ с мисълта за смъртта тя бе свикнала толкоз, че чувстваше някаква
сладост в нейната близост.“, „нейната любов бе едно много сложно и тъмно
чувство, което неминуемо водеше към смъртта; друго удовлетворение то не можеше
да намери!“
Като
улика срещу Яворов, че е убиец, съдът използва факта, че той е бил революционер
и лесно е можел да посегне на чуждия живот. Поетът обаче доказва, че неговото
участие в Македония е с чисто агитационна дейност.
На
определени ученици бе поставена индивидуална задача да нарисуват портрети под
въздействие на стихотворенията: „Две хубави очи“, „Ще бъдеш в бяло“, „Стон“,
„Благовещение“, „Блян“.
След
работата с епистоларните текстове на Яворов на учениците бе поставена задача да
изберат свое любимо любовно стихотворение, което да изпълнят в импровизиран
рецитал. Целта на този непринуден рецитал е те да се докоснат до художественото
слово, да положат усилия да запомнят художествен текст на лирическо
стихотворение. Учениците бяха ограничени в избора на тип поезия, но не и по
отношение на авторите, с което се целеше
осъществяване на интердисплинарни връзки. Резултатът се изразяваше в рецитал,
съставен от любовна лирика на Яворов, Дебелянов, Петрарка, Шекспир, Лорка,
Пушкин. Робърт Бърнс, Пабло Неруда и други.
Свободата
на избора мотивира учениците да вземат активно участие, изразявайки чрез личния
си подбор собствено мнение и отношение към поставената задача.
Рециталът
промени педагогическата ситуация, при която ролята на учителя бе поета от
учениците. Те самите се превърнаха в артисти, готови да се раздадaт на сцената, изпълнени с желание и емоции да покажат себе си,
превъплъщавайки се в други роли.
Заключителният етап от проектната дейност е
представяне на мултимедийни презентации на тема „Любовта и жената в поезията на
Яворов“ (Приложение 1). Двете групи подготвят колективни презентации, които се
явяват общ продукт на груповата работа. Първата презентация е свързана с името
на Мина Тодорова и стиховете, вдъхновени от нея, написани от Яворов. Втората
презентация разкрива личността на Лора Каравелова и нейното въздействие върху
Яворов, като при презентирането се подчерата факта, че има само едно единствено
посветено на нея стихотворение („Стон“), на което при втората, окончателна
редакция на стихосбирката „Подир сенките на облаците“ – 1914 г, Яворов заменя
заглавието с „На Лора“. Този акт свидетелства, че победителка в любовната драма
между двамата е жената, извоювала сакрално място в гибелно ранената душа на
поета с цената на собствената си смърт.
